Нямахме никакво колебание кой от номинираните за „Оскар” за поддържаща мъжка роля актьори тази година да представим, тъй като Едуард Нортън направо ни скри шапката с ролите си в двата абсолютно любими ни филма за 2014-а – „Гранд хотел Будапеща” и „Бърдмен”, като за последния дори получи заслужен „Златен глобус” за ролята си на непредвидимия сценичен актьор с непредвидим темперамент Майк.
И ако има човек, който е способен да открадне шоуто от завърналия се в киното (чрез образа на Ригън в „Бърдмен”) Майкъл Кийтън, то това може да е само Нортън (абсолютно необуздаем, импровизиращ на театралната сцена като луд, без значение дали е пил от бутилката с джина или от тази само с водата) – може би поради факта, че егоцентричният Майк живее пълнокръвно само на театралната сцената, докато антипода му Ригън разчита на постановката, която правят само като възможност да се върне в света на холивудския блясък, където е свикнал да се изявява в блокбъстъри като Човека-птица.
И силата на Нортън се таи в това, че всяка следваща роля, която поема в киното, е много различна от всичко друго, което е играл преди това. Просто с една дума, Едуард е мега актьор. И то не от вчера. Роден на 18 август 1969 г., в Бостън в семейството на Едуард Нортън старши (бивш федерален прокурор от администрацията на президента Джими Картър) и Робин (учителка по английски), най-големият от трите деца в семейството взима решение на 5-годишна възраст да се занимава с актьорство, след като гледа играта на детегледачката си в пиесата „Ако бях принцеса”. Малко след това, той се качва на сцената за пиесата „Annie Get Your Gun” на Columbia School for Theatrical Arts.
Нортън продължава с актьорството през гимназия, а след като се дипломира, продължава в „Йейл” с образование в областта на астрономията, историята и японския език. Там играе в няколко студентски продукции, но след като се дипломира през 1991 г., Нортън се мести в Япония, където той работи за компанията на дядо си Enterprise Foundation – бизнес, посветен на създаването на нискобюджетни жилища. Това трае до завръщането му в Ню Йорк през 1994 г., където Едуард решава да остави всичките си други интереси настрана и да отдаде своята енергия и интелект, за да играе като актьор. И правилно.
Докато бачка като сервитьор, за да се издържа финансово, Нортън се появява в няколко оф-Бродуей продукции, включително „Lovers” на Брайън Фрийл и „Italian American Reconciliation” на Джон Патрик Шейнли. След като впечатлява знаменития драматург Едуард Олби в прослушване, Нортън взима участие в каста на следващия му проект „Fragments” и впоследствие си спечелва място в New York Signature Theater Company.
Междувременно, холивудските продуценти се борят отчаяно да намерят за нов трилър ко-звезда към актьора Ричард Гиър, който заплашва да се откаже от филма. След като Леонардо ди Каприо отказва ролята, се стига до прослушване на 2100 актьори, но никой от тях не се оказва в състояние да улови тънкостите на един привидно невинен южняк на ръба на лудостта. Никой, освен Нортън. Така звездата му изгрява в лентата „Primal Fear” (1996 г.) и той излиза от редиците на холивудската неизвестност по доста добър начин – с награда „Златен глобус” и номинация за „Оскар” за най-добър актьор в поддържаща роля.
През 1999 г. Нортън записва името си със златни букви в историята на холивудското кино, партнирайки си с Брад Пит в култовата лента „Fight Club” на режисьора Дейвид Финчър, базирана на дебютния роман на Чък Паланюк. Нортън играе самотен млад офис служител, който се преструва на болен, за да може да присъства в групи за хора с проблеми, за да получава подкрепа и да е във връзка с други хора, докато не среща Тайлър Дърдън (Пит), който е основател на „Боен клуб” – ъндърграунд група от мъже, която открива освобождаващото действие на агресия чрез брутални юмручни битки из сумрачни бетонени мазета. Изпълнението на Нортън като безличен обикновен човек и чиновник, недоволен от живота си в постиндустриалното потребителско общество е блестяща, а филмът се превръща в тотален хит и официално катапултира Едуард към царството на A-списъка актьори на Холивуд.
За него Наоми Уотс казва: „Мисля, че няма съмнение, че Едуард е способен да предизвика всеки режисьор, с когото работи. Но ако режисьорът е умен, той винаги ще се вслуша в идеите на Едуард, тъй като в 99 процента от времето те са брилянтни". И това очевидно не е случайно, тъй като Нортън явно има поглед върху нещата в един филм, тъй като успява да се изяви успешно и като режисьор – така се ражда лентата „Keeping the Faith” (2000 г.), романтична комедия с участието на Нортън, Бен Стилър, и Джена Елфман, чийто необичаен любовен триъгълник, маркирани дебюта на Едуард освен като режисьор, и като продуцент.
