В края на май 1940 г. британските и френски войски са притиснати до брега край Дюнкерк от нацистите. Единственият път за спасение е по вода, но немските самолети разрушават повечето кораби на съюзниците. Чърчил е премиер от едва 16 дни, а поражението на британската армия (едно от най-големите в историята ѝ) поставя под въпрос по-нататъшното участие на страната във Втората световна война.
„Къде е проклетата авиация?” – пита разгневен един от пехотинците, без да подозира, че британските самолети всъщност спират голяма част от немските изтребители. Чърчил настоява да бъдат евакуирани поне 30 000 души, а на френския бряг има над 300 000 британци.
„Да се качват само англичани, вие си имате кораби” – реплика към френски войници, издаваща допълнителното напрежение на кървавия плаж. Някои от бойците ще прекарат там цяла седмица, преди да се качат на някоя... яхта. Да, яхта, защото британската армия е принудена да мобилизира частните лодки за спасението на войниците.
Критичен момент не само за Острова, но и за целия свят. Счита се, че при неуспех на евакуацията Великобритания е щяла да капитулира и цялата война да протече по съвсем друг начин.
Не е чудно, че толкова драматичен епизод от историята е екранизиран няколко пъти. Филмът от 1958 г. е с Ричард Атънбъро, а през 1964 г. французите показват своята гледна точка с помощта на Жан-Пол Белмондо.
Днес гледаме „Дюнкерк” (Dunkirk) – интерпретацията на Кристофър Нолан (с номинации за „Оскар” за „Мементо” и „Генезис”). Идеята му за филма се заражда още през 1992 г., когато посещава Дюнкерк с бъдещата си съпруга Ема Томас (един от продуцентите на проекта). Това е третият му филм, чийто сценарий е изцяло негово дело, но първият, базиран на историческо събитие. Затова Нолан се подготвя старателно.
Със съпругата си и един приятел плава от английския бряг до Дюнкерк, за да получи поне отчасти усещането, което са имали войниците при евакуацията. Заради вълнението на морето пътуването с малката яхта продължава 19 часа.
Режисьорът се качва и на изтребител Spitfire, за да предаде след това по-реалистично гледната точка на пилотите (Том Харди е един от тях). За масовите сцени ползва около 1000 статисти, а Warner Bros. се навиват да купят за 5 милиона долара истински немски бомбардировач от Втората световна. Броят на морските съдове в някои от сцените е рекорден за британското кино, но по-важното е, че във филма виждаме 12 от малките яхти, участвали в реалната евакуация.
В главната роля на млад войник, борещ се за спасението си, е дебютантът Фион Уайтхед (Fionn Whitehead). Опитът и спокойствието са олицетворени от Кенет Брана, в ролята на висш офицер от флота, чиято реплика „Странното е, че оттук почти виждаме дома си”, се помни. Стабилно е и присъствието на Марк Райлънс („Оскар” за ролята му на съветски шпионин в „Мостът на шпионите”, Bridge of Spies).
Музиката е на Ханс Цимер (шести съвместен филм с Нолан), който използва тиктакането на джобен часовник, за да предаде напрежението от последните пролетни дни на 1940 г.
Някои критикуват „Дюнкерк”, че почти не показва френските бойци, които по време на евакуацията удържат позициите край Лил със сетни сили. На мен лично много ми хареса едно друго режисьорско решение на Нолан – през целия филм не виждаме нито един немски войник, едва накрая за секунда се появяват няколко силуета. Героите дори не споменават думите Германия и немци , а използват безличното „врагът”.
При завръщането си в родината войниците се притесняват как ще бъдат посрещнати след отстъплението. „Оцеляхте – това е напълно достатъчно” – казва сляп възрастен мъж (в ролята е чичото на режисьора), който им подава одеяла.
Този хубав, мъжки филм с малко реплики и без сълзливи странични сюжетни линии има и още едно достойнство – не прекалява с разточителни сцени и е едва 106 минути. За военна драма това е похвална краткост. „Дюнкерк” озадачава само с едно – сезона на разпространение.
Текст: Васил Богданов
